Тези дни душевната ми карантия, така нареченото сърце, е тотално разбрицана. Не за сефте, разбира се, но за сметка на това пък в доста  по-големи мащаби.
Мда, в много по-големи...
Ако имах поетична или музикална дарба, и изобщо ако имах някаква,   вероятно  щях  да  съм   в  състояние  да   сътворя  нещо толкова трагично, нещо тъй изстрадано, щото да разрева успешно не само  "земя  и  небо,  звяр  и  природа", а и вечно страдащата от ПМС крива аптекарка в кварталната  "Санита".
Нямам си вече и фейсбук профил,  че да се пробвам  поне там.  Но ако  имах,  щеше  да  е  небивало кощунство  да   не изпляскам на стената си къмто три-четири – а най-добре шест, сърцераздирателни статуса по темата,и още най-малко седем-осем ...найсет, не по-малко раздирателни парчета от ютуб. И те по темата, разбира се.
Та, честта да бъдат свидетели на никаквите ми дарби, се пада на неколцината, които ме четат тук чат-пат, и на другите, които хабер си нямат от блог.бг, но за сметка на това в годините изтеглиха късата клечка,  и в тъй натовареното си и забързано ежедневие,  имаха нещастието да се обзаведат  о с е з а е м о,  баш с  другар като мен.
(Но като един виден представител на късите клечки ще кажа, че освен образцова блогърка – понякога, аз  умея да бъда и образцов приятел. Често.)
Никога не съм си падала по каузи дето там пердута. Нещо повече, искрено съм недоумявала защо и как изобщо някой би се захванал с нещо, обречено още в зародиш. Сега, не казвам, че по цял ден съм седяла замислена, тюхкайки и маейки се "тц, тц, тц, ама как може бее", но все таки във времето,  определено  за свободни занимания, ми се е случвало на три пъти да си запаля цигарата откъм филтъра, докато мислено съм разсъждавала по разните му  ка(у)зуси.
Преди седмица обаче, нещо се случи. Някой така майсторски  ме цапардоса, че удара с предмет тежък, евтин и държавен (разбирай – паве), би ви се сторил като нежно погалване с перце – част от парадното облекло на средностатистически бразилски травестит в трудоспособна възраст.
Всъщност още давам заето, но пък имаше и друг страничен ефект. Ближейки си тъжно раните, отказвайки да приема всичко, което се случи, осъзнах, че всеки си има по една такава изгубена кауза. И мислейки си, че черпи от фонтана на собствената си уж мъдрост, не си дава сметка, че всъщност през цялото време е бил само и единствено в локвата на собствената си глупост. 
И така, докато не бъде халосан.
Или  докато не се концентрира върху възможното.
Разбира се, всеки вменява нещо различно в тази думичка. Даже ако ми позволите, ще перефразирам: Различни хора – различни  списъци на възможностното.
Що се отнася до мен, без да се налага да чупя някакви рекорди, смятам че ми е напълно постижимо:

Да попълвам този списък с все повече неща.

Мисля, че толкова реване ви стига.
А аз от своя страна още известно време, ще се посъжалявам. Ще се доопитам да придам един такъв... завършен вид на  трагичния образ, в който се постарах да се превъплатя – чувала съм, че на някои им носи добри дивиденти.
Е, аз с овчата си природа още не съм ги пожънала, но нали така или иначе си обещах да довършвам нещата. Когато мога.