Обзе ме някакво желание да попиша.
Това, че е четири сутринта ни най-малко не се отразява на ищаха ми, и не е в със състояние да спре дивия ми устрем.
Всъщност преигравам. Истината е, че от почти два дена, точно в този час, съм будна поради съвсем тривиални (добре, де - стомашни) причини. В своя защита ще кажа, че вина имат най-вече, и преди всичко, онея тъй вкусни... вкусотии, които някой без грам въображение, нарекъл мекотели. (Че аз само за черупката, която обитават, мога да измисля поне тридеседет и седем нови думи. Това, разбира се, понякога е проблем. Не за друго, но  свежда контактите ми - с цел контакт, до не съвсем приличната бройка от под десет събеседника на ден).
Отплеснах се. Ще отскоча отново до мокрото помещение, пък дано същевременно си посъбера мислите.
After action satisfaction!
Оказва  се, че 4: 13 сутринта е един много подходящ час за мероприятия от всякакъв род. Ето например докато аз, заела недотам привлекателна поза, се разделях с последните останки от божествените миди, младежът  от петия етаж, който майсторски - до ден днешен, успява да съвмести длъжността мой съсед с не по-малко престижната огнеборец - си играеше на “ тука има - и тука има “ с поредната пожарникарска фенка. Няма лошо… Като се обичат младите, нека се вземат. Аз лично леко позавидях само,  защото съм убедена, че позите им са в пъти по – представителни от моята. (При поредното посещение на банята ще гледам да отработя момента с приклякването и гушването на тоалетната чиния).
Пак се отнесох, и аха да изгубя възможността елегантно да се върна към темата, по която всъщност исках да пиша.
Дом, мил дом (съвсем свободен превод, разбира се).  
Няма да се впускам в ненужни описания на 63-те квадрата, които помещавам, нито пък ще ви занимавам с цвета на завесите и шарката на паркета.
Ще ми се наложи, разбира се, да спомена някой и друг обитател на въпросните жилищни квадрати,  но това ще бъде единствено  с цел привнасяне на по-голям колорит в повествованието. А и като се има предвид, че прекрасно си ги познавам, те така или иначе сами ще се намесят по някое време .
Преди близо десет лета, с благоверният ми, решихме да забием нейде копието  с конската опашка, и дружно и сговорно да си построим малка спретната къщурка с две липи отпред. Пречки кой знае какви нямаше, като се изключи липсата на копие и терен за къщурката.
Но това са някак маловажни причини и даже не си заслужава да се спирам на тях. По-важното е, че бяхме обзаведени с огромен ентусиазъм и мерак за съграждане.
На дом.
Слава богу, някой предвидливо беше отгатнал нашето желание и беше построил блок. Огромен блок! С яки бетонни стени… жени, деца, народ…
Абе, имаше си от всичко. По много. Още се просълзявам като си припомня трепета, който изпитахме при мисълта, че ще станем част от тази огромна задруга на така наречения “Аспаруховски картел“. Пред очите ни се изреждаха картинки, коя от коя по-идилични и оцветени в онова свежо розово на близалките от 20 стотинки.
Приземяването – като всяко такова всъщност – беше болезнено.
Първа провлачи чехъл бойна женица от долния етаж. С много хъс и изобилие от слюнки, процеждащи се измежду недотам гъстата редица  приспособления за дъвчене и смилане, се зае да разяснява и пояснява, кой аджеба коли и беси в така наречения сплотен колектив на блок номер (…).
С удоволствие и зле прикрита гордост ще ви призная, че усилията и за сплашване и тотално шашардисване на млади новодомци, останаха безплодни. Твърдо бяхме решили колкото се може по-дълго да задържим онези цветните картинки, и да отстояваме правото им на съществуване във вида, в който си ги представяме и искаме.
Блажени са верующите.
Врагът беше  по-близо, отколкото си мислехме. При пет апартамента на етаж се оказа, че четири са в непрестанна война. Две разширени гарсониери всячески се опитваха взаимно да изпонатровят кучетата си, а един двустаен с претенции за тристаен, подло се мъчеше да елиминира  пишман отровителя-победител посредством… отрова. Маломерна боксониера, без грам претенции, подскачаше от окоп на окоп и следеше зорко бюлетините, за бъде редом до лидера на деня.
В началото, разбира се, имаше лек елемент на обединение в стил  “дайте първо да омаломощим новите навлеци до асансьора", но след като разбраха, че сме въоръжени единствено с две деца, изсъхнало мушкато и две кьорави златни рибки, ни оставиха временно на мира.
За всеки случай чат пат ни хвърляха по един заплашителен поглед, а ние се редувахме в броенето на децата след всяко  излизане и прибиране – за мушкатото не се тревожехме твърде. Беше предало богу дух и без любезната помощ на съседите.
Тук е момента да споделя, че освен етажи три и четири, във война бяха и останалите дванадесет (за мазетата и гаражите няма да пиша сега, но не ги принизявайте – и там търкала беше на ниво).
С умиление се сещам например, как пенсионирания военен от осмия етаж, наводни наперената счетоводителка от седмия, защото не му харесвали тапетите в хола и, а тя от своя страна редовно тупаше изтривалката за обувки върху прането на кльощавата учителка от шестия, защото видите ли последната имала наглостта да вземе единственото ехо балсам с аромат на пролет от магазина, помещаващ се на партера.
То не бяха къртене на звънци, смитане на фасове пред вратите, издънване на пощенски кутии, пукане на гуми или лепене на дъвка върху шпионката. И не само. Чест похват беше и използването на останалите тук таме тръби за парно от зората на пускането на блока в експлоатация. През месец можеше да се чуе как едикойси от не знамсикой  етаж  решил, докато се поти над судокото за начинаещи, да си повдигне адреналина като разпробие някоя и друга дупка поне пет площадки надолу.
За радост, към днешна дата нещата са някак по-спокойни. Усеща се лека умора, една а п а т и я, която за да оправдае наименованието си, също толкова апатично се стеле на талази от първия до последния етаж и обратно. Е, понякога все още може да се чуе удар от брадва на балкона на деветия етаж, последвалото сгромолясване на камарата дърва за огрев и разразяването на поредния скандал.
Но го няма този боен дух, липсва тази удивителна изобретателност в отмъщенията.
Аз лично съм доволна, защото междувременно  домакинството ни се увеличи значително. Имахме щастието да го попълним с два ненормални заека и инат ирландец с клепнали уши. Пък и съгласете се, че е изнурително всеки път след като си опитал бозата и кифлата на децата преди да им я сервираш, да опоскваш по една бала сено или купичка с кучешки гранули с витамини и протеини, само и само да си убеден, че на сутринта ще се събудите  живи и здрави. В пълен състав .
Хуните са уморени. Или пък най-сетне проумяха, че домът е такъв какъвто си го направиш. Домът не е само тази кутийка, в която се завираш след като затръшнеш вратата отвътре…
Взех да ставам патетична, а това не е в природата ми. Отново обаче ще стоваря вината върху някой, който живее в черупка и е толкова ужасно вкусен, мамка му.
А защо не и върху  онези сексманиаци,   дето не спряха да се обичат вече два часа и не показаха, макар и за миг, уважение към стомашните ми проблеми и невъзможността ми да се сгъна в някоя по-екстравагантна поза.
Ами тъй де.

 

послеслов: струва ми се, че се усеща   необяснимата любов, която питая към скоби и кавички, но ще разчитам на вашата благосклонност и снизхождение, и в промеждутъците между търчането до банята и полагането на морна снага върху стола пред компютъра, ще стискам палци това да не се отрази негативно на благоприятните впечатления, които се постарах да създам у вас.

толкова зле ли е било за теб положението в 4:13, по време когато другите са заели или пожарникарски стойки, или креватни такива. Или ги съвместяват, за по-голямо удобство. Изляла си си душата - виждам, че соцо-панелната идилия трудно ти е понасяла. Но въпреки тревожното ти положение, някак си се разтревожих за себе си, колко малко място си отделила за звуковите огнеборски ефекти на младежа от петия етаж и по-точно онези прилежащите, които повечко биха ангажирали вниманието ми :-)) Та другия път - блог с картинки, моля :-))

p.s. пробвай другия път да смениш мидите с крем-карамел - някак по-душевно храносмилателно е.

нали се сещаш това с крем карамела докъде би довело. така ще се разхвърля, че от непреходността и помен няма да остане :))

Дам определено ми е познато всичко това ... тия ти думи ме върнаха назад към времето , когато още бях на пет години.Беше забавно ,когато чувах как баща ми псуваше и се нервише ,докато хлопа с чука и боядисва стаите на новия апартамент ,а аз със свирка под формата на устни виех отдолу ,под терасата ,със сестра ми ...а ти мамо си казваше боже нека свършва по-бързо този ремонт... честно казано ако можех бих се върнала назад и бих изживяла наново изживяното ,до момента когато празнувах осмия си рожден ден вкъщи и бабата от третия етаж ,възмутена от това че сме деца и тропаме на главата и ,те помоли да ни завържеш .... или пък, когато внезапно с теб в един часа през нощта разбрахме че от тавана ни капе вода ...да всичко свърши с два лигена вода,но пък не ни завързаха ... а пък аз пожарникаря си го защитавам ,защото си загаси успешо пожара ,който беше възникнал в училището ,което е слепено с блока ...но сега си остава само пожарникарят... определно всичко е написано в стил magikaa

защо не казваш, че тук четат и деца...........................

радвам се ,че таиш такива скъпи спомени с легени и пожарникари...ОТНОВО :)))

тея деца не са онея деца , а са другите дето са ................годишни :P

Интересен преход от мекотели към съседски отношения преди и сега.Защо ли си спомних и сложния диалог относно едни мерки за едни панталони.Каня те на супа от зелени водорасли и с нетърпение чакам следващото ти писание.

аз пък що ли се присетих за едни точки на едни калинки :))